Операция „Операции“ – част 2

20111215-150846.jpg

Операция „Операции“ – Историята на живота ми

Част 2

След като се прибрах в Стара Загора, започна едно лудо ходене по лекари… най-различни лекари! Тъй като никой не знаеше какво да търси, всички „специалисти“ ме проверяваха за всичко, което им дойде на акъла. Минах всякакви изследвания на кръв, урина, сърце, кръвна захар… Бях при лекар уши-нос-гърло, очен лекар… След като нито едно изследване не показа някаква причина за главоболието ми, стигнахме и до невролог.

Млада симпатична лекарка, която започна, като всеки предишен, да ме разпитва за симптомите, кога са се появили (тая песен я знаех вече наизуст!). След като преминахме специалните неврологични изследвания от типа „изплези се със затворени очи“, „изпъни ръце напред, затвори си очите и стой така“, „докосни си носа с пръст със затворени очи (имах чувството, че ми правят „скрита камера“, която не са успели да скрият и затова ме караха да си затварям очите, когато се правя на маймуна)…, се разбра, че не се знае какво ми е. Олекна ми! Оказва се, че няколко дни обикалям по лекарски кабинети, разговарям с хора, на които казвах едни и същи неща, правеха ме на луда калинка от изследвания и то за да разбера, че ми има нещо, но не се знае какво! Каква новина! В крайна сметка госпожа неврологът ми изписа едни малки кафеникакви хапченца, които трябваше да ми помогнат да заспя вечерта по-лесно и ме прати на скенер. На скенера беше забавно! Сега вече със снимков материал можех да докажа, че в главата ми има нещо!
На снимките на мозъчето ми, които ми дадоха, ми обясниха, че се вижда леко разширение на едни кухини в мозъка, чиято функция е да се пълнят и изпразват с течност, наречена ликвор. Също така ми обясниха, че страшно и опасно няма! Някои бебета се раждали с подобно разширение. Посъветваха ме да си изпия кафеникаквите хапченца, да се успокоя и да се наспя. Живот и здраве след 1 месец пак да ида за контролна снимка. Взех си аз доказателствата и вкъщи. (Тук е момента да уточня, че не обикалях сам по тези изследвания, през цялото време майка ми беше с мен и тя беше човекът, който основно отговаряше на въпросите, защото аз бях зает с това да ме боли главата). Кафеникаквите хапченца, макар и големи колкото леща се оказаха конска доза приспивателно… Изпих едно и след 30мин… Спах 12 часа (нещо крайно нехарактерно за мен)!
На другия ден обратно при невролога. Там тя разгледа снимките и разбра нещо интересно. За първи път от няколко дни някой разбра нещо! „Има ти нещо“ вече не беше просто измъкване от ситуация, която показва некомпетентност, а „не знам точно какво“ означаваше „трябват ти още изследвания“. Веднага ме прати на ядрено-магнитен резонанс – скенер с висше образование. На това чудо на техниката се виждат нещата в тялото много по-ясно и прецизно. На следващия ден (сряда, 22 февруари) майка ми ме измъкна от репетиция и ме заведе на изследването. Беше късно след обяд, почти извън работно време, някъде след 17 часа. Бях последния „клиент“ за деня. Влязох там и започнах да си пея познатата „Песен на симптомите“. Жената, която провеждаше изследването беше много симпатична и ненатрапчива с въпросите си. Обясни ми как действа тая джаджа и какво ще се види, какви са предимствата му пред скенера и всякаква друга нужна и ненужна информация. След всички тези напътствия и уточнения се съблякох по боксерки зад един параван и с болнична нощница влязох в стаята с апарата. Огромна дебела метална врата отделяше другите помещения от мястото за изследване, чувствах се като банков обирджия, който влиза в трезор! Вътре беше хладно. Легнах на масата, която влиза в тунела на резонанса. Сложиха ми огромна решетка на главата, която да я фиксира неподвижна по време на изследването, защото ако мръдна снимките ми ще са размазани и няма да са на фокус, а знаем колко много фотографите мразят това (а и аз нямаше да се харесам на снимката :P). На самата решетка имаше малко огледалце, с което виждах навън от тунела. Това ти дава някакъв вид утеха, защото вътре в тунела разстоянието от корпуса на апарата до носа ти е около 2-3 пръста. Дадоха ми малък бутон, който да натисна при нужда или при паника (сигурно за това му викат „Паник бутон“). Бях готов за започване! В следващите 30 минути трябваше неподвижно и безпомощно да очаквам и да се надявам на добра диагноза. Изследването започна! Тежката метална врата се тръшна зад излизащата мед. сестра. Останах сам. Сам със себе си, сам с главоболието си, със страховете и опасенията си. По-сам никога не се бях чувствал! Знаех, че от другата страна на вратата има хора, но… Знаех, че майка ми е там, но… Започнах да се моля на Бог. Следващите минути бяха едни от най-ужасните в живота ми! Беше ми ясно, че това е изследване и няма да излекува главоболието, но се надявах след като изляза от тунела, всичко да е наред! Ядрено-магнитният резонанс издава поредица от много странни и доста силни шумове по време на работа. От време на време ме придвижваха все по-навътре в тунела, докато в крайна сметка над 60% от тялото ми беше вътре.
30 минути изминаха!
Изкараха ме извън апарата и дойдоха да ме отвържат от клетките и всички неща, които ме държаха неподвижен. Бях облекчен, че всичко свърши…, но не точно. Жената ми обясни, че се вижда нещо, но иска да ми инжектират контрастно вещество, което още повече ще „отвори очите“ на машинарията. Контрастът е безцветно, прозрачно вещество (аз си го представях черно като мастило, честно казано), което подчертава черните и светлите области на снимката от изследването.
Контрастът беше инжектиран, а аз бях отново по гръб с клетка на главата. Нови 20-тина минути на кофти мисли и молитва в тунела…сам!
От контраста, а и от магнитното поле, на което бях изложен ми стана доста зле на главата и стомаха. Когато ме изкараха от машината, отидох да повръщам… Снимките трябваше да бъдат проявени и ние търпеливо чакахме почти в тишина. Баща ми беше дошъл вече при нас и с него стояхме навън, на хладно, докато майка ми беше вътре при лекарката. След 20 минути снимките бяха готови. Майка ми излезе при нас и чакахме да ни повикат, за да ни обяснят какво се вижда на снимките.
Когато влязохме в кабинета на жената, видях снимките на мозъка ми на едно светещо табло и компютър, на който тя вече описваше диагнозата. Седнахме тримата един до друг и тя без много увъртания посочи една малка област от мозъка ми, точно по средата му и каза: „Тумурно кистозно образование, което запушва естествения път за изтичане на ликвора от мозъка, което е довело до хидроцефалия.“
Времето спря, а аз сякаш излязох от тялото си и можех да видя всичко от горе. Видях майка ми, чийто сълзи бликнаха, баща ми, който я прегърна, и себе си, стоящ безмълвно и с празен поглед втренчен в нищото. Всички говореха, но аз не чувах нищо. В главата ми имаше само един въпрос: „Това ли е краят?“. Бях на точно 20 години, първа година студент по право. Това ли е краят? Изведнъж всички планове за семейство, за работа, за бъдещето просто се изпариха като пàра. Изведнъж осъзнах колко кратък е животът, колко безсмислено може да е всичко, колко болезнено и бързо може да приключи всичко.
След няколко минути отново чувах за какво се говори. Лекарката даваше указания и телефонни номера на добри неврохирурзи в София на майка ми.
Дадоха ни снимките, пожелаха ми успех и ме пратиха да си ходя. Качихме се на колата – тишина. Беше сряда и в църквата ми в Стара Загора имаше богослужение. Поисках да ида там. Когато влязох в предверието майка ми отде да извика сестра ми от вътре, за да й каже, че сме се върнали. Тя излезе за да ме види и да разбере какво става. Не знам как съм изглеждал, но сигурно ми е личало, че безнадежността ме е обзела. Майка ми каза на сестра ми каква е диагнозата… Тя се разплака и изчезна някъде. Богослужението точно беше към своя край, беше към 19:30 часа. Аз влязох и точно тогава щеше да има молитва за болни хора. Попитах дали може да бъда помазан, според както пише в Библията в Яков 5:14Болен ли е някой от вас, нека повика старейшините на църквата и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното Име.“ и те го направиха. Тогава не казах какво ми е, а просто, че съм болен.
Прибрахме се вкъщи. Майка ми веднага започна да върти телефони, за да уреди час за преглед при един от двамата неврохирурзи, които се считат за най-добрите в България.
Всичко беше уредено! Баща ми щеше да пътува с един бус за София, за да комбинира пътуването с работа, която трябваше да се свърши там (щях да си сменям квартирата), а аз и майка ми щяхме да хванем автобуса рано сутринта и щяхме да се срещнем с баща ми в болницата в София.
На другия ден в 05:00 денят ми започна… с главоболие, както никога до сега…

Advertisements

4 thoughts on “Операция „Операции“ – част 2

  1. Здравей,
    Миналата година, ставайки през нощта, загубих съзнание, след идването ми в свяст, (съответно обезобразен от падането с разкъсвания по устните и т.н.)отидохме в спешно, като след направен скенер се установи, че имам тумор, но казаха, че трябва да се направи ЯМР. След направеното ми ЯМР, се установи, че е киста на епифизата (пинеалната жлеза) 9 мм. Поседях в Майчин дом 5 дена, след което бах изписан и ми бе казано, че след година, трябвало да си направя ЯМР пак, за да се види дали расте кистата. Единственото, което ме притеснява в момента е предстоящото ЯМР – ужасно е , имам чувството, че ще ми се пръсне сърцето от шума. И още нещо ме притеснява, от скоро, почна да ме боли силно главата отзад, чак ми се повръща, виждам премрежено и ми се вие свят, имам ужасни кошмари и се будя постоянно през нощта, не мога да спя спокойно. Това е някакъв ужас, някакъв ад, всичко е толкова глупаво, аз съм на 27, нищо хубаво не ми случва. Когато видях, това, което сте написал, се зарадвах, защото най- сетне, виждам, човек, който е минал през всичко, дори операция и , с когото да споделя и да ме разбере! Родителите ми се побъркаха като научиха, свързаха се с един професор в Гърция- проф. Саридис, който е специалист в тази област и е правил много такива операции. Той ми прегледа резултатите и каза, че иска да се направи ново ЯМР сега и Юни да постъпя в клиниката му в Гърция, евентуална да ми направи всички нужни изследвания, включително и ЯМР пак, направено там. Не знам, дали въобще искам да ходя и да правят каквото и да е! Отчаян съм!

    • Здравейте, Яров,

      първо искам да ви кажа, че разбирам през какво минавате и знам, че от вас зависи дали ще останете в този „ад“, както го нарекохте или ще минете и ще продължите!

      Моят съвет е да не се отчайвате, защото няма от какво. В момента съм на почти 29 години и съм жив, здрав, работещ, учещ и напълно активен и способен индивид, независимо от това, което се е случило вече. Аз също бях изпаднал в отчаяние, но ето, че решението ми да не се оставя в него, ме доведе до решението да напиша историята си и сега вие я четете и това ви дава надежда.

      Другият ми съвет е да си направите ЯМР възможно най-скоро и да отидете в болница Иван Рилски в София. Това е до Военно-медицинска. Там лекарите са наистина добри и способни хора. 3 от 4те ми операции бяха там!

      Също така искам да ви насърча, че няма силен човек, който да е имал лесно минало. Но знайте, че решенията, които взимаме днес са причината да се събудим утре!

      Ако имате още въпроси, нужда от помощ или просто искате да споделите нещо повече, можете да ми пишете на fluxaa@gmail.com

      Бъдете здрав!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s