Операция „Операции“ – част 7

Качих се в новата си стая, в която щях да прекарам близките 2 седмици… Не беше лошо! Доколкото този израз е подходящ за болнична стая…

Малка стая, ново легло, собствена тоалетна, поставка за телевизор (без телевизор)… Всъщност не ми пукаше особено, защото току-що бях излязъл от 24 часов престой в интензивно отделение, след 8 часова мозъчна операция на тумор в центъра на мозъка… На кого му пука за стаята! Беше ми лошо! Бях прекарал малко време седнал и главата ми се моташе, а стомахът негодуваше. Всичко това, защото по време не операцията малкият ми мозък (той се грижи за координацията на тялото в пространството) е бил лекичко поместен от обичайното му място. Побързах да легна. Родителите ми дойдоха в пълен набор. Отново, като при първата операция, можех да лежа само по гръб, защото цялата ми глава беше обвита с бинтове и марли. Както по-рано ви казах спомените ми за този и следващите ми престои в болницата са крайно ограничени, но…
На следващия ден трябваше да бъда заведен до скенер, където да видят дали всичко е наред с главата и операцията. За целта баща ми трябваше да ме качи на нещо като зъболекарски стол с колелца и да ме забута до скенера. Не можех да ходя, защото ми се виеше свят. Слязохме в скенера и веднага ме сложиха да легна. Всичко беше наред докато ме сканираха, но проблемът се появи веднага след като седнах отново в количката – заради виенето на свят, неяденето вече повече от 3 дни и гаденето в стомаха, започнах да повръщам, ама мъжката! Олекна ми и баща ми отново ме забута до стаята ми.
Всяка вечер трябваше да ми слагат успокояващи лекарства, за да подсигурят хубавата почивка за организма ми. Първата вечер, в която ми сложиха лекарството, беше доста интересна! Сестрата ми сложи инжекцията, пожела ми приятна вечер и си тръгна. Останахме с баща ми сами в стаята. Изведнъж цялото ми тяло започна да гори отвътре! Имах чувството, че току-що са ми вкарали напалам в кръвта и той течеше от главата до петите. Изгарях! Баща ми отвори прозореца, започна да ми прави вятър с някакви дрехи, а аз за отрицателно време плувнах в пот. Съблякох всички дрехи и останах по боксерки на отворения прозорец… А вън беше хубава, дъждовна юнска вечер. След около 5 минути всичко се оправи. Не знаех какво се случи, но все още бях цял. Решихме да спим. Смените на родителите ми при мен бяха по следния начин:
1. От сутринта до вечерта – майка ми
2. От вечерта до сутринта – баща ми
Вече ви казах, че в стаята имаше едно легло, което значеше, че баща ми трябва да импровизира със спането. Зъболекарският стол с колелца влезе в употреба. Облегалката му падаше почти в хоризонтално положение и баща ми си качваше краката на леглото ми и така прекарваше нощ след нощ при мен.
Той заспа бързо, а аз… Аз не можех! Главата беше започнала да ме боли отново. Сълзите се стичаха по лицето ми в тихо хлипане, защото исках вече всичко да свърши. Искаше ми се да не се бях събуждал след операцията! Знаех, че всичко е за добро, но сега бях с 2 операции на мозъка, 1 клапа в главата… Обърнах се с гръб към баща ми и лице към прозореца и започнах да плача. Болката се усилваше и всичко, което можах да направя бе да си взема телефона и да напиша един смс: „Главата ме боли много! Молете се!“. Пратих го на 3 номера. Сега помня само 2 от тях – единията беше на пастор Георги Михайлов, от ХЦ „Шалом“ – Ловеч, който по стечение на обстоятелствата е братовчед на баща ми; другият номер беше на Тони и Дани Грейпс, с които по това време работехме заедно. Изпратих смс-а и хлипайки, започнах да се моля. Не помня какво казах на Бог, знам, че мрънках! Мислех за живота си отсега нататък… Та аз съм полуинвалид. Клапата има определени години живот, след което трябва да бъде подменена… Представях си как един ден, не дай си Боже, жена ми трябва да мине заедно с мен през всичко това; как децата ми ще гледат баща си, да бъде обгрижван, като малко дете от майка им… Хленчех, мрънках, оплаквах се на Бог! Питах Го „Защо?“… Давех се в сълзите си, но продължавах да не издавам звук… Болката не спираше… Затворих очи и усетих как падам назад… Бях като в кладенец… Светлината се отдалечаваше и беше станала, като малка точка далеч от мен… Не можех да спра падането, не исках да отварям и очи, нямах сили, нямах желание… Изведнъж усетих една ръка! Някой сложи ръката си на гърба ми и спря падането ми… Обърнах се да видя дали не съм събудил баща ми – той все още спеше. Отново затворих очи. Усетих още една ръка, и още една, и още една и още… Изведнъж усещах много ръце, които бяха на гърба ми и ме държаха да не продължа падането си. Не само това, но и започнаха да ме избутват нагоре, все по-нагоре и по-нагоре. Светлината от малка точка започна да става голям кръг… Отново отворих очи и започнах да плача по-силно… Не, главата вече не ме болеше! Не, нищо не ме болеше! Бяха сълзи на радост! Някой ме беше хванал! Някой сложи ръката си и ме изведе от тъмнината на тунела! Някой ме върна към светлината… Сълзите вече бяха сълзи на надежда. Сълзи на ново начало. Сълзи на бъдеще!
През другите дни от престоя ми много приятели дойдоха да ме посетят в болницата. Аз се чувствах доста по-добре! Хранех се, стоях седнал в леглото, дори от време на време се разхождах. Към края на престоя си дори излизах в градината на въздух.
От приятели и роднини разбрах, че буквално стотици хора по цялото земно кълбо се молят за мен! Бог ми е дал много приятели и всеки е казал на свои приятели и… Знам за хора в САЩ, Канада, Европа, които са се молили за здравето ми. Стотици хора в България. Стотици молитви, които спряха падането ми, които ме хванаха, които се протегнаха заедно с Божията ръка!
Дойде денят на изписването ми! Опериращият ме лекар, д-р Сурчев, който трябваше да ми махне конците преди изписването, се появи. Разказа ми малко за операцията и ми съобщи, че освен разреза в тила имам и 2 по-малки разреза отстрани на него, който са на черепа. В самия череп, под разрезите, е направил две дупки, през които, в случай на кървене в мозъка, със спринцовка да извади кръвта. Доста се стреснах, защото ако се беше наложило подобно нещо, аз щях да съм в съзнание и без упойка. Слава на Бога нямаше нужда от подобни допълнителни мъчения. Свалянето на конците беше доста болезнено, защото освен всичко, вече имах и малко коса около разреза (преди операция мястото на интервенция се бръсне), която скубеше, когато засъхналата кръв се отлепяше заедно с конците… Болката беше бързо забравена и изместена от радостта от напускане на болницата. Отново си пътувах към Стара Загора! Отново опериран!

Advertisements

2 thoughts on “Операция „Операции“ – част 7

  1. Хайде, Ачо – от миналата година не си писал… Заряза ни ти нас – твоите читатели…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s